прекрасни магарета – това и идея си нямам от къде се е пръкнало. Не, не яздя магарета в свободното си време, макар че съм наясно с контролирането на каручки.

крави - определено интересна ключова дума. Кратка и ясна. Е, още за крави не съм писал.

как да си направим къщичка за куче – Взимаш дъски, малко пирони, чук и здрав захват.

весел негър – Че кой не е весел в днешно време, било то негър или не

най-мързеливия човек на света – Няма да шикалкавя, това съм аз, признавам си!

колене на кокошка – Добре бе, какви са тези сложни операции! Трябват ви: 1. кокошка 2.нож 3. здрава психика, за да преодолеете кръвта 4. здрав стомах, за да я изядете после.

самотна съм – И аз, но не го правя публично достояние, нали?!

мързеливата мравка – Без коментар

план за модерна къща – Единственото условие, за да го имате, е пари. Щом искате па и план, па и модерна къща…

овце на село – Овцете са създадени, за да бъдат на село. Никаде в София не съм виждал игривата муцуна на някоя овца да стърчи от балкон. Моля ви, опомнете се малко..

Това бяха само част от ключовите думи. Скоро очаквайте още

Всички знаем какъв способ в голямата градска джунгла са градските легенди – отлежали с времето събития/мистерии, които в последствие придобиват митологично значение и оставят дълбок отпечатък за поколението напред. Те служат главно за забавление, средство за подлъгване на авантюристичния дух. И днешната младеж се сблъсква с един огромен проблем, легендализиран с времето – образът или злия призрак на софийската баба!

Първообразът на легендата е красива разкрепостена жена, примамваща малките лапещаци с плодове и сладки като изсмуква живеца (и ушната кал) от горките им тела. Но това е просто първообраз, създаден от мит. Днешния представител на тази легенда е погрознял, станал е по-агресивен, лицето му е придобило шарпейски елементи, а езикът – далеч по-пиперлив. Тя не изсмуква живота само на децата, а на цялото софийско съсловие. Тя може да бъде засечена навсякъде – на всяка потенциална тераса, използвайки своя суперслух да изнамира клюки и да прави интриги. Тя не ходи с бастун, тя се бори смело в градския транспорт, използвайки габаритните си размери и твърда ръка. Тя носи торби, пълни с чушки и домати или с някой друг юрган, а това определено е отчетлив белег. През зимата са увити в дебели якета, придавайки им типично футуристичния стил на космонавти. Шапките винаги са големи – зиме лете – капели, големи помпозни вълнени шапки, закриващи всяка част от набръчканото им лице. Слава на тях! Женският пазар е култово място за срещите на този вид – евтино ядиво със съмнителен натритиран произход. Сериалите са тяхното любимо занимание – те се вживяват лесно в образа на злите мащехи или богати матриархални бабета, контролирайки своите деца. Но в реалния живот далеч е по-различно…

Да обобщим – имат суперслух, деформирани черти на лицето, винаги се разпознават с начумерените муцуни и пълните торби с зеленчуци и притежават суперсили да се борят с безкомпромисния поток от хора в градския транспорт. Това е легенда, саможива легенда. Дали сме виждали и ние такова нещо по улиците? Май не..

Честит да ни е празника всички знайни и незнайни войни, победени от университетската система! Желая ви прекрасен, купонджийски празник с много алкохол и солидна доза забавление

Хуан Безкракия бил дървар. Един ден си купил електрически трион, като мислел, че той ще облекчи много работата му. Ако първо се бил постарал да научи как се работи с триона, идеята щяла да е наистина сполучлива, но той не го направил.

Една сутрин, докато работел в гората, вниманието му било отклонено от вълчи вой… Електрическият трион се плъзнал между ръцете му и Хуан наранил сериозно двата си крака.

Лекарите не успели да направят нищо, за да ги спасят, и Хуан Безкракия, който като че ли станал жертва на пророческото предопределение на името си, бил завинаги прикован към инвалидната количка.

Месеци наред депресия измъчвала Хуан заради злополуката. Година по-късно изглеждало, че състоянието му започва постепенно да се подобрява.

Въпреки това, нещо пречело на психическото му възстановяване и изведнъж пак изпаднал в дълбока и невероятна депресия.

Лекарите го изпратили на психиатър.

Известно време Хуан Безкракия се съпротивлявал, но накрая отишъл при специалиста.

Психиатърът бил любезен и внушавал спокойствие. Хуан веднага почувствал, че може да му се довери, и му разказал накратко събитията, довели до душевното му състояние.

Психиатърът казал, че разбира потиснатостта му. Загубата на крака наистина била напълно оправдана причина за мъката му.

- Не, не е това, докторе – казал Хуан. – Депресията няма нищо общо със загубата на краката ми. Това, което най-много ми тежи, не е недъгът. Това, от което ме боли най-много, е промяната, която претърпяха отношенията с приятелите ми. Психиатърът отворил широко очи, втренчил се в него и зачакал Хуан Безкракия да довърши обяснението си.

- Преди злополуката всеки петък приятелите ми минаваха да ме вземат от нас и отивахме на танци. Веднъж или дваж седмично се събирахме, за да се плискаме в реката и да организираме плувни състезания. Преди операцията с някои от тях редовно тичахме по крайбрежната улица в неделя рано сутринта. Изглежда, че след злополуката не само че загубих краката си, но и приятелите ми загубиха желание да прекарват времето си с мен. Оттогава никой от тях не ме е канил да излезнем.

Психиатърът го погледнал и се усмихнал.

Трудно му било да повярва, че Хуан Безкракия не разбира колко абсурдна е гледната му точка… Въпреки това, докторът решил ясно да му обясни какво се случва. Той знаел по-добре от всеки, че мозъкът разполага с особени механизми, които могат да направят човек неспособен да възприема недвусмисленото и очевидното.

Психиатърът обяснил на Хуан Безкракия, че приятелите му го отбягвали не защото вече не го обичат или не искат да имат нищо общо с него. Колкото и да било болезнено, злополуката променила действителността. Харесало му или не, той вече не бил идеалният другар за заниманията, които по-рано споделяли.

- Но, докторе – прекъснал го Хуан. – Аз знам, че мога да плувам, да тичам и дори да танцувам. За щастие се научих да управлявам инвалидната си количка и никое от тези занимания не ми е невъзможно.

Докторът го успокоил и продължил с обяснението си. Разбира се, че нищо не пречело на Хуан да продължава да прави същите неща. Нещо повече, било много важно да продължава да ги прави, но не трябвало да очаква, че ще ги споделя с предишните си приятели.

Психиатърът обяснил на Хуан, че той наистина можел да плува, но трябвало да се състезава с тези, които имат същия недъг… Че можел да ходи на танци, но в клубове с хора, чиито крака също ги няма… Можел да излиза да тренира по крайбрежната улица, но се налагало да се научи да го прави с други инвалиди. Хуан трябвало да разбере, че приятелите му нямало да бъдат с него така, както преди, защото неговото положение вече било различно от тяхното… Вече не били равностойни.

За да може да се отдава на любимите си занимания, както и на други, щяло да е по-добре да свикне да го прави с равностойни хора. Следователно трябва да съсредоточи усилията си в изграждането на нови отношения с равностойни хора.

Хуан почувствал, че все едно камък е паднал от сърцето му, и това усещане го успокоило.

- Нямам думи да ви кажа колко съм благодарен за помощта ви, докторе – казал Хуан. – Колегите ви ме накараха да дойда почти насила, но сега разбирам, че са били прави. Разбрах посланието ви и ви уверявам, че ще последвам съветите ви, докторе. Много ви благодаря, посещението ми при вас беше наистина полезно.

- Нови отношения с равностойни хора – повтарял си Хуан, за да не забрави.

Хуан Безкракия излязал от кабинета на психиатъра и се върнал у дома си…

Приготвил електрическия си трион…

Смятал да отреже краката на всичките си приятели и така да ги „направи“ равностойни.

/Хорхе Букай/

Помните ли тази заблудена овца, шаваща из големия град и преследвана от умопобъркан военен? Възможно е доста често като малки да сте превключвали  детските филмчета по CN и да сте класифицирали тази анимация като бозава, но като се замисля.. определено има смисъл в нея, макар и разгърнат от комична гледна точка. Скоро се сетих за него и ме наведе на едни доста отвеяни мисли..

Истинате е следната: вече месец живея в столицата и още се питам ‘Какво по дяволите правя тук?’. Може би доста от вас ще ме побутнат да си ходя на село, с надеждата да поспестят малко въздух, защото така или иначе въздуха (особено чистия) тук е в дефицит. Търсех нещо чаровно, нещо приятно различно от това, което представя малкия град, но истината е, че София си е една голяма джугла с богата фауна. Задръствания, вонящи хора в градския транспорт, отчаяни муцуни, забързани походки, реещ се егоизъм и пропаганда – това ли предлага столицата? Това ли е цената на икономическия просперитет и жаждата да гоним мегаполисите? Медиите ни заливат с поток от сухи факти, измайсторени от журналистическата гилдия, пляскащи ги право в лицето на всеки самопроявил се оптимист. Чаровно, нали?

Епа така не се живее!

Днес със съквартирант №3 решихме да посетим CCS. Влязохме със смела походка и жаден хъс и.. дотам. Паричките ведро се джуркаха в джобчето ми, напявайки ми ‘харчи ни разумно’. Но едва ли това е мястото за най-разумно харчене..

Бях зашеметен. Исках всичко или нищо – дрехи, парфюми, техника, книги – всичко, което очото ти грабва, но джоба спира. Усмихнати продавачки с красиви осанки и дяволит поглед ме подканваха да вляза и да откъсна от джоба си последно спестения ми лев за ненужни джаджи и плат. Толкова много неща, въображаемо нужни, лъскави, но и много скъпи. И започнах да разсъждавам..

Избор бол – пари нема. Болезнен извод, нали? Кой не иска скъпарски дрехи, ароматни парфюми, модерна техника и луксозни книги? Присъстието ми там не носеще наслада, а разочарование. И аз.. просто си излязох.

Резюме:

Филмът се разказва за 10-годишния Тревър Маккини. Майка му Арлийн Маккини е самотна майка, битова алкохоличка, работеща на много места. Тя  отчаяно се опитва да помогне на сина си, който е израстнал без своя баща. Случайно в част по социология, Тревър съвсем наивно измисля начин, чрез който може да се промени света. Планът е следния: той помага на трима човека с нещо голямо, не просто услуга, а нещо, което преобръща живота им в съвсем различна посока (било то финансова, морална, емоционална или каквато друга се сетите подкрепа). За щастие неговият план намира широко прилoжение и се посреща от хората с отворени обятия. И въпреки мелодраматичната история, заложена във филма, очаква се един смразяващ, неочакван край.

Коментар:

Уникален филм. Смея да кажа най-любимия ми. Изпълнен е със смисъл, с доза оптимизъм, че въпреки всичко светът подлежи на промяна. Уникална (за мен) актьорска игра. Всъщност тук интересното е, че такъв ‘план за промяна’ наистина съществува.. дори си има и сайт и такова движение. Горещо препоръчвам този филм за тези, които са се отчаяли от американските бум-бум филми, които преливат с гнусната доза летящи меса и изтичащи литри кръв.

Link към Zamunda.net

От както се нанесох в тази квартира телевизор не съм пускал, просто нямам нужда. И от 4 дни научавам за какви ли не бълвочи на социална паника за небеизвестния свински грип (H1N1). Размишлявах цяла вечер и достигнах до извод. Toй не е за всеки, не търпи проблемни сърца или комунистическо мислене.

НИЕ СЕ ПРЕВРЪЩАМЕ В СВИНЕ!

Предвид епидемичната обстановка на страната имам неблагоразумието да ви споделя няколко фактора, които гарантират за вашата лична свинска трансформация.

1. Ако кашляте и имате сополи – предпоставка за свинска зурла. По-добре се огледайте внимателно в огледалото и помислете дали новият атрибут ще ви стой добре..

2. Ако минете покрай уличен продавач на царевица и му се нахвърлите.. ЦАРЕВИЦА! Мечта за всяка свиня!

3. Ако придобиете типично розовите отенки на Пиги от Мъпетите. Ако сте негър – горко ви :/

4. Ако изпитвате болка при сядане. Алоу, расте ви свинска опашка!

Ако четирите точки са спазени както трябва – трябва да изглеждате по идентичен начин.

Забавно е!  Излизаш навън, забързан за лекции, вече наизустил спирките и маршрута до университета, изчисляваш умело колко секунди ти отнема преминаването през светофарите. Качваш се често в градския транспорт, но поне всеки път е различно – различна е миризмата, която лъха – я на пот, на току-що купено пиле на грил или в най-лошия случай.. мирис на фекалии. Позата, която заемаш дори е различна – сгърчен между две гневни баби, каращи се с хората за ‘местата им по право’ или случайно някое друго куче под краката ти, гневно ръсейки лига навсякъде по крачолите ти. Но ти си казваш – чаровно! Такова нещо на село нема! И типично като зашеметен провинциалист още изчисляваш и умуваш (когато ти се наложи, разбира се) до къде кой транспорт да вземеш и как – но нима това също не е чаровно? Не сме родени научени, ние простите селяни, боравещи с митични битови инструменти и имайки знания единствено за вимета и израждане на добитък!

И все още намираш чар в изобилието от неща, въпреки малкото жълти монетки, дрънчащи весело, докато се движиш по големите софийски булеварди. Има всичко за ядене (или по селско казано маджаааааа!) – пици, хамбургери, дюнери с гигантски размери, китайски ресторанти (дори се кълна, че видях ливански и мексикански), заветни заведения като KFC и McDonalds. Нямаш какво да правиш – има дискотеки, барове, кафенета, както и ски на лед, боулинг зали и какво ли още не!

Но все се питам – колко ли време ще отнеме на провинциалист като мен (и образно казано на повечето от студентското съглашение) да привикне към това разнообразие и в един момент да ти се стори..безинтересно. Не ме съдете – вярно е, дошли сме да учим. НО и да усетим от студентския живот, от тръпката да нямаш пари и да живееш в мизерия. Последните прекрасни години от така непрекрасния монотонен живот, който ни чака. Не, не искам да ми писва!

Те се обичат! Те притежават истинския провинциалистически чар, които е нужен в една връзка. Те не пият леблебия, не обичат да берат кестени, нито да пият сурови яйца рано сутрин. И определено.. не обичат да стават рано..